Хей,
Не сме се виждали отдавна, сори за което, but life happens. Много неща се случиха докато ме нямаше, нищо съществено, освен това, че започнах да гледам сериали отново.
Което ме води и до днешната тема, а имено мини сериалът Sharp Objects. Както обикновено ще се опитам да не правя спойлер-фиеста, а ако има такава ще предупредя. So, without further ado:
Sharp Objects (2018-)
Based on the novel by: Gillian Flynn
Created & written for the screen by: Marti Noxon
Directed by: Jean-Marc Vallée
Starring: Amy Adams, Patricia Clarkson, Eliza Scanlen
Преди две-три години замених сериалите с филми, което ме остави толкова далеч от тв бранша, че дори нямах идея откъде да започна по пътя си обратно към него.
Премиерата на сериала, която естествено игнорирах, беше в ранните дни на Юли, но аз му обърнах внимание късно – едва в края на август, когато ми се наложи да го проуча за работна задача. С тази никому полезна информация идва и въпроса “А защо пишеш ревю през декември?”, на който ще дам два отговора:
а) защото го гледах през ноември, и б) защото останах толкова впечатлена, че исках да довърша и книгата преди да ви разкажа за преживяването.Ще започна ревюто обосновавайки първия си отговор, а именно защо изчаках толкова дълго, за да го догледам.
Sharp Objects (или Остри предмети) разказва историята на Камил Прийкър – разследващ репортер от Чикаго, която получава задача да се върне в малкия град, в който е родена, за да проучи и напише серия от статии за скорошните убийства случили се в градчето. Дотук добре, всичко звучи в рамките на сравнително нормалното, без изобщо да е такова. Защо?
*предстоят дребни и незначителни спойлери*
Странейки от детайли ще кажа, че малките градове крият най-големите тайни. Камил отсяда във викторианското имение на семейството си, състоящо се от майка ѝ, доведеният ѝ баща и тяхната току-що навлязла в пубертета дъщеря. Разследвайки убийствата и разхождайки се из улиците на града, от който така силно е искала да избяга, за Камил е неизбежно да си припомни колко точно fucked up e той, а и кой е мнимият лидер на обществото в него. Майката на Камил – Адора, е собственик на фермата за прасета край града, в която по-голямата част от средната и ниска класа от населението работят. Адора е ако не обожавана от всички, то поне силно уважаваният “лидер на елита”в града. Дали заради благия си характер, безупречния си имидж на всеобщата, щедра майка или, разбира се, заради парите си. Както Камил казва в един от епизодите – в града има trash и old money, а нейното семейство е trash from old money.
Без да засягам основната проблематика на романа/сериала в дълбочина, ще спомена, че Камил и Адора са антиподи, което ги прави и естествени врагове от ден първи. Проблемите, които всички в това семейство имат – от детсктите травми на Адора и смъртта на втората ѝ дъщеря Мариан; доведения баща на Камил, който е там просто за да бъде “нормален” (да се чете “чвор” или “краен чехльо”); сестрата на Камил – Ама, която дори и не искам да започвам да описвам, защото е своя собствена трагедия, до който извод ще стигнете сами; до детските травми на самата Камил – оставени от семейството ѝ и развити от нея през годините. Тези проблеми са основният антагонист в сериала. Те са източникът на всяко зло, което сполетява семейството, дори целия град.
Така, приключвам с частта по сюжета и започвам с тази на препоръките.
Първо, сериалът е изключително консистентен. Саундтрак, кинематография, directing, атмосфера, господна актьорска игра. И това във всеки един от златните осем епизода. Дори тревожните мисли и, честно казано на моменти откровената погнуса, които оставя след себе си са консистентни. Много рядък феномен в света на малкия екран, но винаги прави силно впечатление.
Второ, самият роман е уникален. Много хора описват сериала като извънбрачното на Gone Girl и Big little lies. Не съм гледала второто, но стила на писане и разказ определено ми напомниха на първото (авторката е същата, пропуснах да спомена). Основното нещо, което ме удари по главата в един мрачен ден, докато си четях в автобуса е, че историята и начина, по който е представена са изключително immersive*. Отваряш в книгата и в рамките на половин страница си се потопил толкова дълбоко, че вече си напуснал тялото си, премествайки се да живееш в Уинд Гап и тормозейки се с проблемите на Камил.
И трето, лично впечатление, което малко се съмнявам да жегне много хора е, че сериалът отваря прозорец към света на менталните заболявания. Гледайки семейството на Камил имах чувството, че съм отворила учебник по психиатрия на главата с психичните разстройства. Глътка свеж въздух е да видиш толкова добре презентирани mental illnesses, без показаното да е обидно за тези, които страдат от тях. Също дава повод за размисъл върху причините за появяването на подобни отклонения и показва защо хората с тези проблеми се държат по този начин. 10/10 в тази насока.
В заключение ще кажа, че и сериалът, и книгата си заслужават всяка една минута. Изключително приятно преживяване, което те поглъща в себе си, оставяйки повод за размисъл.
Overall: 8.5/10
* immersive – поглъщащ; такъв, в който се потапяш. An immersive experience is an illusory environment that completely surrounds you such that you feel that you are inside it and part of it.
Сюжетът коментира добре сдъвканата тема с човешката природа и желанието ни да рушим, себе си и околните, да изграждаме наново и терзанията около целия този процес. На женорята им е пределно ясно, че влязат ли вътре е възможно да не излязат, което предполага пориви за себеразрушение, породени от предишни травми или собствени грешки. Има една много готина сцена, която коментира точно причините за този избор; Като че ли тя първа представя гласно лайт мотива за авто-деструкцията, който се мъдри в целия филм. Както и да е, това е моето разбиране за идеята му. Ако го гледате ще разберете, че и вие ще си имате собствено такова и то вероятно ще е различно от моето. Не мисля, че има правилен отговор в случая.
morgenwrites.wordpress.com 